Апартейдът не умря / Apartheid Did Not Die (1998)

С участието на

Няколко години след официалното премахване на расистките закони и „историческия компромис“ между Африканския национален конгрес (АНК) и предишния режим на апартейд, журналистът Джон Пилджър посещава ЮАР, за да разбере какво се е променило с идването на демокрацията. Подобрил ли се е тежкият живот на мнозинството чернокожи? Наистина ли предишните несправедливости са премахнати или са само умело замаскирани? Дали обикновените хора отново не са останали излъгани, както се е случвало толкова много пъти в световната история?

________________________________________________________________________

Същите въпроси вълнуват и канадската журналистка и активистка Наоми Клайн, която описва в книгата си „Шоковата доктрина“ резултатите от помирението и историческия компромис в Южноафриканската република.

Из „Шоковата доктрина“, Глава 10:

„През януари 1990 г., на седемдесет и една години, Нелсън Мандела пише от затвора послание до поддръжниците си отвън. То трябва да покаже дали двайсет и седемте години зад решетките (повечето от които – прекарани на остров Робен в морето на Кейптаун) са отслабили решимостта на лидера за икономическа трансформация на южноафриканската държава. Посланието е само в две изречения и безапелационно изчерпва въпроса: „Национализацията на мините, банките и монополните индустрии е политика на Африканския национален конгрес (АНК) и смекчаването на нашите възгледи по този въпрос е немислимо. Даването на икономическа власт на чернокожите е цел, която напълно подкрепяме и насърчаваме, но в нашата ситуация държавният контрол над определени сектори на икономиката не може да бъде избегнат.“

Оказва се, че историята не е достигнала своя край, както твърди Фукуяма. В ЮАР, най-голямата икономика на африканския континент, някои хора сякаш все още смятат, че свободата включва и правото им да си върнат и преразпределят печалбите, придобити нечестно от доскорошните потисници. Това убеждение определя политиката на Африканския национален конгрес в продължение на трийсет и пет години – откакто е включено в Хартата на свободата, декларираща основните принципи на партията.

Историята на написването на Хартата е част от местния фолклор – и това никак не е случайно. Тя започва през 1955 г., когато партията разпраща по градове и села 50 000 доброволци със задачата да съберат народните „искания за свобода“, отразяващи очакванията на всички южноафриканци от живота след апартейда. Исканията са написани на ръка, на хартиени листчета: „да бъде дадена земя на всички безимотни хора“; „сигурни надници и по-кратко работно време“; „безплатно и задължително образование, независимо от цвета на кожата, расата и националната принадлежност“; „право на свободно пребиваване и движение“ и т.н.4 Когато всички искания са събрани, лидерите на АНК ги обобщават в един окончателен документ, официално приет на 26 юни 1955 г. от Народния конгрес. Форумът се провежда в Клиптаун – град, построен в буферна зона, за да осигурява защита на белите обитатели на Йоханесбург от гъмжащите тълпи на Совето. Около 3000 делегати – чернокожи, индийци, „цветнокожи“ и няколко бели – се събират на открито, за да гласуват документа. „Хартата беше прочетена на висок глас, част по част, на английски, сесото и кхоса – разказва Мандела. – След всяка част тълпата я одобряваше с викове Африка и Майибуйе.“ В първото искане от Хартата за свобода предизвикателно се заявява: „Ще управлява народът!“

Но в средата на 50‑те тази мечта е все още доста далеч от своето осъществяване. На втория ден на Конгреса форумът е насилствено разтурен от полицията с аргумента, че делегатите заговорничат за държавна измяна.

В продължение на три десетилетия АНК и други политически партии, решени да сложат край на апартейда, са забранени от южноафриканското правителство, доминирано от британци и от африканци с европейски произход. През този период на засилени репресии Хартата за свобода продължава да се разпространява от ръка на ръка в средите на нелегалните революционери и продължава да вдъхновява съпротивата. През 80‑те е поета от ново поколение бунтовници – младите радикали са готови на всичко, за да сринат господството на белите, и смайват своите родители със смелостта си. Вместо да се самозалъгват със стари илюзии, те излизат по улиците и скандират: „Нито куршум, нито сълзотворен газ ще ни спре!“ Преживяват поредица от масови убийства, погребват приятели, но продължават да се събират и да пеят. На въпроса срещу какво се борят, посочват апартейда и расизма; на въпроса за какво се борят мнозина от тях отговарят „За свобода“ или „За Хартата за свобода“.

В документа се настоява за право на работа, приличен дом и свобода на мисленето; най-радикалното искане е за част от печалбите на тази най-богата африканска страна, която освен другите съкровища притежава и най-големите златни залежи в света. „Националното богатство на нашата страна, наследството на южноафриканците, ще бъде върнато на хората; собствеността над минералните богатства, над банките и монополните индустрии ще бъде прехвърлена на народа; всички други индустрии и сектори на търговията ще бъдат контролирани в подкрепа на добруването на хората“, се казва в Хартата.6 Някои представители на освободителното движение я намират за центристка, други – за непростимо слаба. Панафриканците отправят остри критики към АНК, че е отстъпила твърде много на белите колонизатори. Защо ЮАР да принадлежи на „всички, бели и черни?“ – питат те; манифестът е трябвало да изисква онова, за което се бори чернокожият националист от Ямайка Маркъс Гарви: „Африка за африканците“. Твърдите марксисти на свой ред определят исканията, заложени в Хартата, като „дребнобуржоазни“: не било революционно собствеността над земята да се разпределя между всички; според Ленин частната собственост трябвало да бъде изцяло премахната. (виж бележката в коментарите) Всички фракции на движението за освобождение обаче приемат, че апартейдът е не само политическа система, регулираща кой има право да гласува и да се движи свободно, но и икономическа система, използваща расизма в подкрепа на един изключително изгоден за белите икономически ред: ограничен елит трупа огромни печалби за сметка на южноафриканските мини, ферми и фабрики, докато огромното мнозинство от чернокожи няма право на поземлена собственост, принудено е да продава труда си много по-евтино от реалната му стойност и е подложено на побоища и арести, в случай че се разбунтува. В мините белите получават до десет пъти повече от чернокожите. Също като в Латинска Америка, крупните индустриалци работят в тясно сътрудничество с военните, за да елиминират непокорните си работници.7

Хартата за свобода отстоява основния въпрос, по който всички в движението са съгласни: свободата няма да дойде когато чернокожите просто поемат властта, а когато незаконно конфискуваното богатство на държавата бъде върнато и преразпределено в обществото като цяло. ЮАР повече не може да бъде страна с калифорнийски жизнен стандарт за белите и конгоански жизнен стандарт за чернокожите, както е по времето на апартейда; свободата означава да се намери усреден вариант.

Това се потвърждава и от Мандела в неговото послание от затвора: той все още вярва, че не може да има свобода без преразпределение на благосъстоянието. При наличието на толкова много страни „в преход“ това изявление е от особена важност: ако Мандела поведе АНК към властта и национализира банките и мините, този прецедент ще затрудни икономистите от Чикагската школа, които продължават да твърдят, че подобни предложения са останки от миналото, и настояват, че само свободният пазар и свободната търговия могат да компенсират дълбокото неравенство.

На 11 февруари 1990 г., две седмици след като изпраща своето послание, Мандела излиза от затвора с ореола на жив светец. В южноафриканските градове гръмват празненства и се възражда вярата, че нищо не може да спре борбата за свобода.“

Харесахте ли публикацията?
Подкрепете ни, за да продължим да превеждаме документални филми по важни социални тематики!

Подкрепа за dokumentalni.com

1.256€ дарени от 5.000€
Изберете начин на плащане
Вашите данни

Информация за банковата карта
Плащането е защитено със SSL криптиране.
Terms

Обща сума: 10,00€ на месец


Подобни филми

коментар (8)

  1. В 35:00 минута, изброявайки малцинствата, Мандела има впредвид индийци, а не индианци.

  2. Земята може да се превърне в обща собственост, в рамките на капитализмът и благодарение на капитализмът. Както частният капитал пребори социалистическите републики – съществуващи с твърде малко и дори никаква революция. Така и общата собственост може да пребори частната собственост – еволюционно.

  3. Сега в селата се отказаха от кравите и овцете, и могат да купуват емитиращ продукт на мляко. А може да се обединят 20-30 семейства и всяка от тях да купи 1/5 крава и пет овце. Което прави 4-6 крави и 100-150 овце, които се дават на безработни, а добивът се дели на две. Безработните ще вземат годишно

  4. Гледачите ще вземат годишно, по 100 агнета, ако добивът е 200 агнета, и към 3 телета, и 12-18 хиляди литра краве мляко, и 3-5 хиляди литра овче мляко. По същият начин и с фуражът, и ягоди, ябълки, сирене, дрехи, лютеници, компоти, къщи, автомобили. За семейството 5 агнета, 2-литр кр.мляк.на ден …

  5. Комунизъм е ако 70% от икономиката е комуни. 3 000 души ако са в комуната, 1000 човека да са работещите, другите са деца и старци. 100 души правят земеделието и осигуряват зеленчуци, плодове, зърно, подправки, за всички 3000 души и 1/3 от произведеното за пазарът. И така 100 души земеделие, толкова

  6. 100 души за земеделие, 100 за животновъдство, 100 за преработка на храни и готвачи, сладкари, всеки да получи професионално приготвена храна и деликатеси, без да заплаща. 100 души строители, 100 души мебелисти, 100 души хуманитарен персонал – медици, учители, артисти, придружители. 100 за облекло..

  7. 100 за облекло обувки, аксесоари, 100 за метална обработка и машиностроене и електроника – строеж на автомобили, трактори, самолети… 100 души полимери и дървесина, .., 100 души пътно строителство и улична инфраструктура, парно и електричество, улично осветление и чистота. Вместо изборна демокрация

  8. Вместо изборна демокрация. Да има местен комита избран от 100 души. Местните комити овластени всеки със 100 гласа, да избират областен комита. 10-20 ако са областите, толкова ще са и областните комити с равен глас в управлението на републиката, да изготвят законите, а местните комити да ги гласуват.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

SuperWebTricks Loading...